*отваря вратата и дробовете му се изпълват с вековен прах*
Липсваш ми, да знаеш. Искам да се върна, да съм близо до теб – поне за малко. Копнея да съм в прегръдките ти, да си поплача далеч от всичко чуждо…
А ти искаш ли ме обратно?
Бях си внушил, че спомените не си заслужават усилието и копнежа, защото беше практично, че моите чувства са по-важни от милото и драгото.. защото беше ефикасно. От цялата тая практичност и ефикасност съм се самозабравил и заблудил.
Изгорих всички мостове, които ме дърпаха към теб. Собственоръчно драснах клечката и дори не се обърнах да се насладя на последните ни мигове заедно. Не исках да ме заболи.
О, а мен ме боли толкова много. От както се разделихме с горчив вкус в устата наблюдавах останките от това, което беше и би било..
Сега седя на другия бряг до океан от сълзи, мъчейки се да събера парченцата от моста. Момчето, което говори с морето.. аз ли бях тогава?
Липсваш ми, Българийо.
Прочетете остатъка от публикацията »