Dark_Lord, който си мечтае да живее на покрива!

*отваря вратата и дробовете му се изпълват с вековен прах*

Липсваш ми, да знаеш. Искам да се върна, да съм близо до теб – поне за малко. Копнея да съм в прегръдките ти, да си поплача далеч от всичко чуждо…
А ти искаш ли ме обратно?
Бях си внушил, че спомените не си заслужават усилието и копнежа, защото беше практично, че моите чувства са по-важни от милото и драгото..  защото беше ефикасно. От цялата тая практичност и ефикасност съм се самозабравил и заблудил.

Изгорих всички мостове, които ме дърпаха към теб. Собственоръчно драснах клечката и дори не се обърнах да се насладя на последните ни мигове заедно. Не исках да ме заболи.
О, а мен ме боли толкова много. От както се разделихме с горчив вкус в устата наблюдавах останките от това, което беше и би било..
Сега седя на другия бряг до океан от сълзи, мъчейки се да събера парченцата от моста. Момчето, което говори с морето.. аз ли бях тогава?

Липсваш ми, Българийо.

А всичко започна толкова.. невинно.
Събрахме се с компанията след като изпратихме едни познати които си загубиха работата (това май се случва на всекиго тия дни..). Решихме да полеем края на една ера, защото без тях нямаше да е същото и в началото беше много неловко, защото се държахме сякаш се бяхме завърнали от някакво проклето погребение.
Както винаги, преди запой се отбихме в магазина с фалшиви лични карти, намачкани банкноти и очи изпълнени с копнеж.
Автоматичните врати се затвориха след нас и в черната торбичка ни чакаше бутилка Смирноф Малина, прилична бутилка текила, някаква друга измишльотина и кутийка бадеми. Текилата беше по мое желание защото след кратко подпитване се оказа, че никой от нас не бе близвал мексиканската отрова.
По пътя ми се отщя да се напивам и се опитах да се въздържа – стомахът ми се оплакваше от нещо.
Една малка бутилка Смирноф, няколко коктейлчета, една текилка по-късно и аз се бях усамотил в единия край на дивана съсредоточено хрупайки бадеми. Останалите ми се подиграваха на ядките, но след текилата им се прииска да отбият вкуса и бадемите обиколиха стаята. Всички се кикотеха на простотиите по екрана, на простотиите, които си разправяхме и на просташкия смях, който изпълваше мазето. Изобщо.. простотията цареше надлъж и нашир а ние бяхме нейните кротки роби.
На мен не ми е нужен алкохол, за да се забавлявам. Аз съм от тези, които се заразяват лесно от празничното настроение и без да се тровя прекалено много пак съм си най-гръмогласния и най-невменяемия. Абе аз съм изобщо по-по-най.
След кратко тършуване се оказа, че от новогодишното парти бяха останали няколко фойерверки и без много да му умуваме се отправихме към едно занемарено игрище до един резервоар. С бутилка в ръка. Защото, видите ли, алкохол + огън + експлозиви = разумна идея.
За протокола, шофьорът ни беше само на една чашка! Не сме безотговорни.

Навън се беше смрачило и фойерверките се изпариха мигновено, даже предизвикахме един миниатюрен пожар, който се изгаси преди да се превърне в нещо сериозно. Приятелът ми, Нолън, който беше подпийнал си събу маратонките и отпраши нанякъде в пълен спринт и ние, с всичкия си акъл, го последвахме през треволяци, шубраци и трънаци (аз бях с обувки в ръка).

Вървяхме след него, защото нямахме сили да го гоним. Колко дълго вървяхме и за какво си говорихме по пътя не помня, защото аз бях решил, че тишината трябва да бъде прекъсната от български народни песни. Колкото по-бавни и по-тъжни бяха, толкова по-добре. Та аз вървях най-отпред и си мънках под носа стих след стих, куплет след куплет, прекалено замаян и пийнал, за да си спомня точните думи. Явно мното сладко съм си тананикал, защото никой не ме скастри… или може би просто се опитваха да не ми обръщат внимание? ; ) В един забутан храсталак цъфтяха няколко стръкчета нарциси и аз с радост откъснах един. Приятелите ми се чудеха на сеира, но аз бях на седмото небе. По време на престоя си в САЩ това беше първия нарцис, който бях видял. В Бургас нарцисите по това време на годината бяха навсякъде и ароматът на жълтуркото ме върна години назад, когато все още бях невинен и непокварен.
След известно скитане се озовахме на покрива на някакъв паркинг в центъра на града. От ръба се виждаше железопътната линия.
Нолън седна на ръба (за ужас на всички около него), хвърли си маратонките и сподели, че обичал да стои на това място с боси крака, защото му помагало да мисли на спокойствие.

От време на време под нас минаваха заблудени групи – и те като нас пияни – и ние им викахме отгоре. „Господине, бялото не ви отива, опитайте да носите зелено следващия път“, „Don’t fear the Reaper„, ей такива ми ти работи.
Зъзнейки, на ръба на оня покрив, с боси крака и замаяна глава аз също почнах да мисля и след много мислене разбах какво ми беше криво на душата.
Българските песни, сдуханото ми поведение, радостта, която започнах да изпитвам отново комуникирайки със стари познати от България..
Беше повече от ясно, че нещо в мен копнееше да се завърне в България. От изневиделица в главата ми нахлуха гласовете и лицата на всички мои познати, на всички образи, с които си писах през годините и ми се прииска да ги видя, да се разходим, да си поговорим..
Преди седмица изведнъж ми домъчня и попитах майка дали би било възможно да пътувам до България това лято. Ей така, изведнъж, без да му мисля. Знаех какво ще ми отговори и въпреки това ми стана много… болно.

Когато споделих с Нолън какво ми беше на ума той се усмихна, потупа ме приятелки по гърба и ми каза следното: „Аз съм тук. Ти си ми един от най-добрите приятели, не се притеснявай.“ Знам, че звучи много… глуповато и като на филмите, но думите му ми подействаха и аз се усмихнах за пръв път от дни.
Когато му казах, че адски много искам да си отида в апартамента в България и че нямам достатъчно пари за билет, Нолън ми каза, че винаги е искал да напусне САЩ за известно време и че е трупал пари в случай, че му се отдаде подобна възможност. Не знам дали алкохолът говореше вместо него, но ми обеща, че ако всичко проработи ще ми помогне да си платя билета до България стига и той да дойде с мен. От там се почна едно разказване на истории, описване на вкусотиите по бургаското крайбрежие, на забележителностите..
Ако някой друг ми беше вкарал подобна муха в главата до сега щях да съм се отказал, но Нолън е от хорицата с малко думи, които не дават празни обещания.

Дай Боже всичко да се сбъдне и да успея да се завърна, защото таз страна ми омръзна..