Archive for the ‘Blogs’ Category

Dark_Lord, който си мечтае да живее на покрива!

април 5, 2010

*отваря вратата и дробовете му се изпълват с вековен прах*

Липсваш ми, да знаеш. Искам да се върна, да съм близо до теб – поне за малко. Копнея да съм в прегръдките ти, да си поплача далеч от всичко чуждо…
А ти искаш ли ме обратно?
Бях си внушил, че спомените не си заслужават усилието и копнежа, защото беше практично, че моите чувства са по-важни от милото и драгото..  защото беше ефикасно. От цялата тая практичност и ефикасност съм се самозабравил и заблудил.

Изгорих всички мостове, които ме дърпаха към теб. Собственоръчно драснах клечката и дори не се обърнах да се насладя на последните ни мигове заедно. Не исках да ме заболи.
О, а мен ме боли толкова много. От както се разделихме с горчив вкус в устата наблюдавах останките от това, което беше и би било..
Сега седя на другия бряг до океан от сълзи, мъчейки се да събера парченцата от моста. Момчето, което говори с морето.. аз ли бях тогава?

Липсваш ми, Българийо.
(more…)

Предстоящата Революция!

февруари 21, 2008

Революция? Беше ми пратен ей този линк през водопровода, наречен Skype. Нима това е бъдещият феномен в българската блогосфера? Истината е, че това е Истината и за да не бъде забравена се наемам да я споделя с вас.

Не, не съм бунтовник, не съм анархист. Не бих могъл да пледирам, че разбирам от политика, камо ли пък че съм в крак със събитията, къкрещи в котела на българския парламент.
Аз съм един сравнително зрял, все още непълнолетен тийнейджър, който живее отвъд Океана и едва ли бих бил полезен на моята Родина с нещо повече от пасивност. Но знаете ли какво, драги блогъри, редовни посетители и случайни минувачи?

 

Аз знам кога да се вслушам в искрените думи на Човека…
И когато истината е толкова просто изложена и спретната, няма как да не реагирам. Не, от мен не се изисква да грабна оръжие, да шия знамена и измислям лозунги. Това, което се изискваше аз сторих.. И ако един българин, който живее в Щатите е готов да отдели 1 минута от своето свободно време, за една едиствена, макар и миниатюрна възможност да бъде чут… то и вие би трябвало да заделите поне миг за размисъл… И ако думите на този човек са вашите неизречени думи, то нека му позволим да говори вместо нас и нека разпространим словата му.

„Смокини и Черници!“ на 2 годинки!

февруари 19, 2008

Със закъснение (eстествено (за жалост))! : (

Усетих аз, че съм пропуснал нещо важно, но нали ви споменах, че напоследък хич ме няма. На 12-ти февруари станаха две години от както реших да излея своя мисловен, радиоактивен товар чрез чудото, наречено WordPress.com! Имало е периоди на неземна активност и (то се подразбира) периоди на творческа суша от моя страна, за което се извинявам. Да си призная, не съжалявам, че реших да блогвам. Едни от най-приятните за мен събития съм описал тук, а и тук са може би моите най-остроумни остоумия (и тъпоумия). От време на време преглеждам някоя статия и докато с горчивина забелязвам неработещи линкове просто няма как да не се зарадвам на многото тривиалности и шеги, които съм вплел в своя блог.

Но стига съм заеквал, де.. Аз отивам да празнувам!

300

май 10, 2007

А, този пост направо може да не го четете! Просто намирам за впечатляващо, че за деня, в който пуснах „THIS IS SPARTA!!!“ картинката имам точно 300 посещения! Isn’t that weird? За повече информация относно филма „300“ и мнението ми относно този шедьовър, цъкнете тук (doh, картинките не се появяват!).

История с продължение: Сатор

март 4, 2007

Така, това е началото на една инициатива в блога наПетьо, a.k.a. „Манджа с Грозде„. Позволявам си да дам линк към самата тема и да цитирам основните правила (тоест цялата тема :D):

Здравейте, блогъри от близо и далеч! Призовавам ви да се включите в мироприятие, което ще нарека с гръмкото име “История с продължение”.

Ето какво представлява то. Някои пише началото на история. После, ако друг човек реши (наложително е да се случи, при това бързо) може да я продължи както му сърце иска. Единствено трябва да напише като коментар, че си запазва ред. В своя блог копира написаното от предишния човек, дърпа една линия, като тази:

————————————–

..и след това пише своята част от разказа. В края само се споменава реда на блоговете, които са участвали в историята, за да може трети човек да я проследи. Хубаво е да има и връзки към съответния постинг със съответната част. Ако имате коментар по историята, моля направете го с удебелен шрифт като цитат, или като коментар.

Хайде! Ще е забавно. Кой има смелостта да започне пръв?

Отговор: АЗ! И ще помоля всеки, който смята, че има някакви творчески дарби да се включи, че ще дърпам виртуални уши! Не претендирам, че съм особено добър и ЗНАМ, че първият пост ще ви обърка, защото моят стил на писане е калпав. Има доста уликив самото писание, които някои хора може да не схванат веднагически, за това си позволявам да добавя това онова като разшиерине след самото писание.. и така, ето го началото на „История с продължение“

Като Гладиатор.
Така се чувствах в онзи мрачен, януарски ден. Снегът гниеше в обвивките на наскоро посипаната сол, а паветата бяха покрити със снежна тиня.
Спомням си, че не беше студено, а по-скоро хладно. Към -20 по Целзий, ако не ме лъжеха кокалите, с възможност за градушка. На вън виеше онзи усоен вятър – като лавина от вековен шепот. Всеки го чува рано или късно, но никой не го оценява – все пак е вятър. Винаги съм се чудел на хорските разбирания и все не мога да разбера защо дъгата се тачи повече от добре звучащия вятър? За него всяка ниша, дори мишите дупки са част от инструмента и за разлика от флейтата, през него може да се свири от всевъзможни посоки. Понякога мелодията едвам откъсва цветовете на вишната, друг път изкоренява цялата фиданка или я осакатява во веки. Знаете за какво говоря.
Солта под подкованите ми ботуши скърцаше неприятно все едно беше пясък и цялото това усещане превръщаше кръглия площад „Сатор“ в един малък Колизеум. Моят Колизеум.

Солт сити, остров Калифорния. Годината е 2098.
Две години преди началото на новия век, човек няма как да не потъне в спомени.. Затварям очи, ушите заглъхват, а вятърът замира… Спомените ми са черно бели, от време на време наситени с цветни експлозии, конфети, свещички и брокат. И прах. И пепел. И сълзи. Отново потъвам в спомени.. Винаги съм живял до морета и океани, но така и не се научих да плувам. И кръв. Реалността ме ощипва по бузата и изплувам на повърхността.
Очите ми бавно фокусират една от къщите, имали нещастието да бъдат построени в близост до „Сатор“. Ако някой реши да опише къщата пред мен с един от стиховете на Ран Босилек, ще спечели наградата за най-остроумен сарказъм.
Влизам в съборетината до мен и прекарвам няколко дълги минути в търсене на своята самоличност. Тук някъде трябва да е.
Ръцете ми най-накрая докопват нещо друго освен мазните дрипи и отломки, но продължават да търсят, след като опашката на неотдавна умрелият плъх не се оказва кожена подвързия. Е, не се случва за първи път. Най-накрая намирам това от което се нуждая. Паспортът се оказва запазен, с дребни драскотини и следи от зъбите на проклетия плъх.
Казах ви, че търся своята самоличност, нали? Понякога нещата са по-буквални от колкото ни се иска, а и понякога човек трябва да преоткрие себе си. Моят начин за преоткриване е следния: Скрий паспорта и след десет години се върни на същото място с надеждата да си възвърнеш самоличността. С трепет разлиствам пожълтелите страници и се вглеждам в снимката, а след това в едно от строшените огледала. Чувствам се като герой на Уайлд пред своя портрет.
И тези десет години не успяха да ме променят.. поне външно. Вътрешно обаче се меня през ден, но учените все още не са открили лек за този вид състаряване.
На първата страница се вижда само снимката, защото всичко друго е покрито с черно тиксо. От време на време махам тиксото и проверявам дали си помня името и датата на раждане. Е, несъзнателно се състарих с една година, но ми е простено. Все пак съм сто години.

Име: Дориан Грей
Дата на раждане: 26 Април, 1998″
(more…)