Archive for the ‘Разкази’ Category

In Memoriam, Gary Gygax (1938-2008)

март 7, 2008

Преди два дена почина Ърнест Гари Гайгакс. За незнаещите, господин Гайгакс бе един от създателите на Dungeons and Dragons и множество игри, книги и поредица от приключения, които все още забавляват милиони фенове на ролевите игри и фентъзи жанра.

„I would like the world to remember me as the guy who really enjoyed playing games and sharing his knowledge and his fun pastimes with everybody else.“

Отиде си един весел човек, който успя да превърне своето хоби в развлечение за мнозина и пося семената на една могъща индустрия, но най-вече хоби с традиция. Благодарение на него скуката бе заместена от един нов свят, в който тези с фантазия успяха да избягат от ежедневието и стреса. D&D успя да сбъдне мечтите на онези, които копнееха да размахат меч или рецитират древни магии, на онези които бленуваха да бъдат част от епични саги.

Този негов проект, тази игра с фигурки, зарчета и множество статистики бе само началото. Dungeons and Dragons вдъхнови мнозина. Без тази ролева игра кой знае дали автори като Р. А. Салваторе биха могли да създадат герои като Дризт До’Урден? Да не говорим за стотиците фентъзи романи и филми (и анимации ;D), които черпят вдъхновение от творбата на Гайкас! Аз самият се запознах с D&D по-късно от повечето фенове, но ако не беше Гайгакс и неговата гениална идея, светове като Ендивал (моята първа крачка в света на ролевите игри) и Forgotten Realms.

Покланям се пред теб, Гари Гайгакс (Говоря ти на „ти“, защото създателят на нещо толкова прекрасно няма как да не бъде мой приятел). Почивай в мир и дано си намериш дружинка из тия Седем Небеса, с която да играеш D&D во веки! И късмет когато re-roll-ваш!

Post Scriptum: Любимият комикс, The Order of the Stick също има какво да каже в чест на Гари Гайгакс. Просълзих се.. ;(

Post Post Scriptum: И комиксът Goblins има какво да каже в знак на траур.

Ecclesia Orthodoxa

май 23, 2007

От както писах за моето първо спречкване с Католическата Църква ми се прииска да хвърля един бърз поглед и на Православна църква. Вярно, не беше досущ като „Св. Иван Рилски“ в Бургас (където съм и кръстен, btw), но все пак си беше църква. Около Чикаго има две български православни църкви, в които се и учи.
Странно е да си в Щатите и да се озовеш в килийно училище. Даммм..

Тази събота посетих Православна църква за пръв път от 3-4 години.
Не съм особено вярващ, но имах нужда да се помоля, макар и за кратките 2 минути, които прекарах в църквата. Жадувах да се помоля и въпреки факта, че човек може да говори с Господ и извън неговата обител исках гласът ми да отекне сред стените на църквата „Велико Възкресение“ и думите ми да бъдат чути.

Чувствали ли сте се напълно безпомощни и слаби? Неспособни да помогнете на хората, на които държите толкова много? Особено когато преди това сте им обещали, че ще сторите всичко възможно за да ги направите щастливи?
Е, така се почувствах аз преди няколко дена. Слаб, неспособен да се преборя с нещо толкова силно… Agnus dei.. Нищожен имбецил без абсолютно никакъв контрол над събитията, осъзнал своята неспособност и маловажност.

Не ми остана нищо друго, освен да помоля нещо по-силно от мен за помощ. Знам, че звучи крайно себично и егоистично да се моля на нещо, в чието съществувание не вярвам особено много, но това бе моята единствена надежда. А тя, надеждата, умирала последна.
Това, което ми даде сили да се помоля бе тя. Тя бе причината за моята молитва, за нея се помолих. За нейното здраве, за нейното дълголетие… Помолих се и за себе си, но тя бе есенцията на моята кратка молитва. Не съм в настроение да обсъждам конкретната причина за моята молитва – който се интересува ще попита, а аз ще отговоря. Важното е, че тя е напълно здрава.. и аз я обичам още повече.

Опитвали ли сте да се помолите на глас, в самия център на празна църква? Пречистващо е. Наистина е пречистващо. Катарзис.

Много интригуващ и леко плашещ е гласът на молещият се е – наистина нищожен, все едно атмосферата между стените на църквата го притиска и манипулира по някакъв свръхестествен, чудодеен начин. Да, „чудодеен“ е думата.

Все още се питам как изобщо не се разплаках както си стоях на удобното столче по средата на църквата?

Все пак плаках един ден преди това, когато изведнъж Winamp реши да ме изненада с Led Zeppelin – Stairway to Heaven. 2 пъти под ред, при положение, че в списъка има над 500 песни и опцията shuffle е on. Не съм кой знае колко суеверен, то това си беше направо предзнаменование.

А стаята точно в онзи съдбоносен момент приличаше на ограбен параклис. Навън бе тъмно, лампата прозираше през процепите на стенния гардероб, а една малка свещичка светеше в здрача, мъждукайки в такт със Stairway to Heaven.

Да ти се скара книга…

май 23, 2007

В час по английски език ни бе възложена задачата да си харесаме три стихотворения на американски поети, за да може по-късно да рецитираме едно от тях. Звучи лесно, но когато пред теб се изтипосат три големи колички претрупани със стихосбирки ти се иска да се гръмнеш. Аз не съм особен фен на американската поезия – вярно, чел съм определени неща, но те са прекалено сложни за наизустяване (Едгър Алан По – The Bells). Опитах се да си изпрося Байроновата „Сълза„, но без особен успех. Ядец. Със затворени очи грабнах първите две стихосбирки, а щом ги отворих веднага се спрях и на третата. „A Night Without Armor“ се казваше..

Мда, корицата определено грабва, за което свалям шапка на производителите, дизайнерите и т.н. И на Jewel Kilcher, поетесата-певица за дето е толкова… *кхъ* чаровна *кхъ*..
След по-подробен прегледведнага ми стана ясно, че без корицата не бих си и помислил да купя това.. „нещо“. Не ми се дават $18.00 за драсканици, били те на най-красивата кръчмарка. Кръчмарски тефтер и тъп молив. Тъпият молив е задължителен. Със следи от зъби по олющената боя и изтъркана гумичка.

Още преди да разлистя стихосбирката се почувствах леко неловко. Все едно предавах останалите книги, събиращи прах на онези колички. А Jewel Kilcher ми се усмихваше все така чаровно и невинно със своята сивееща, искряща кожа. Почесах се объркано по главата и отворих книгата точно по средата. И познайте какво ме чакаше там…

Pretty

There is a pretty girl
on the
Face
of the magazine
And
all I can see
are my dirty
hands
turning the page

Затворих книгата и я сложих на възможно най-забутаното местенце, под огромното туловище на E. E. Cummings (колко подходящо), но онова неловко чувство не ме напусна преди края на часа.

200

май 18, 2007

Тъкмо се канех днес ако имам точно 200 посещения за деня да пусна хумористичния разказ, който четохме в час по английски. И както често се случва, когато човек си пожелае нещо.. то се случва. Ех, сега ако можеше да спечеля една голяма стипендия за колежа…

Преди да го пусна обаче нека обясня защо по дяволите ни се наложи да го четем. По случай поредната глава от „Спасителя в Ръжта“ се започна една дискусия относно:

Що е то хумор и защо е да се пише хумор е по-трудно от писането на трагедия? Какво прави една творба забавна?„.
Много, ама много апетитна дискусия, наистина. Жалко, че в класът ми по английски има толкова много безмозъчни мекотели.
Както винаги аз се обадих когато всички останали мълчаха.
„It has a punch line“ I said.
Не знам защо го казах – звучи мъдро и достатъчно обобщаващо. Учителят се усмихна и ме попита:
„А знаеш ли защо се нарича punch line?“.

От къде да знам? Мразя когато ми зададе въпрос, чийто отговор не знам. Прави го често, защото знае, че съм умен и иска да достигне пределите на знанията ми. Прави го, защото изпитва знанията ми. Така е почти всеки час от както го коригирах за произхода на думата „холокост“. И двамата обичаме до показваме знанията си. Веднъж споменах, че всичко на Шекспир е буламач и той започна да ме пита дали съм чел въпросно негово произведение. Май ги изреди всичките, като не пропусна и сонетите (естествено не ги изброи). От тях съм чел едва 54! 100 more to go. Прав е, не бива да съдя един автор по едно… две… не.. три.. тоест четири (58 заедно със сонетите) произведения. И все пак твърдя, че Шекспир е надценен. Както и да е..

Не знам какво е „punch line“. Свих рамене съболезнователно, той отново се усмихна и си призна, че и той самият не знае. „Wikipedia, perhaps?“ казах победоносно. И аз не знам защо използвам думата „победоносно“.. май така прозвуча.

Та, днешната история е относно 200 мъртви майнуми. От неизвестен произход.

(more…)

Мъгълът в Ръжта

май 18, 2007

Изричам заглавието на този пост с леко груб селски акцент. Сещата се, с наблягане но „ъ“-то, като „а“-то също звучи като „ъ“. Език свещен на моите деди, gotta love it (нищо че muggle е чуждица)! Не знаеш дали да го обработваш деликатно с бижутерски артикули или с чук и длето.

Не знам дали в България се изучава „Спасителят в Ръжта“ на г-н Селинджър. Наясно съм, че в английските паралелки я четат защото е леко четиво със сравнително лесна лексика. Да си призная не мога да си представя „Спасителят в Ръжта“ на език различен от английския. Има нещо тръпчиво в употребата на обидни думи и факта, че английските вулгаризми звучат толкова.. не вулгарно. Не знам – ако ми се наложи да я чета на български ще се чувствам все едно чета някой от бълвочите на Шекспир.
<_<

Сюжетът на книгата е без значение, но за да ви държа в пълно невидение, „Спасителят в Ръжда“ описва два дена на един шестнадесет годишен депресиран, объркан и гневен тийнейджър през неговите собствени очи. На времето (1951 г.) книгата е била същински БУМ в книгоиздаването – нещо като поредицата за Хари Потър, само че без магии, базилиски и очилатковци. Естествено, както става с повечето книги, които младежта НАИСТИНА харесва, „Спасителят в Ръжта“ бива забранен масово от училищата.. Вече повече от 50 години хората се чудят какво по дяволите е вдъхновило Селинджър да напиша нещо толкова добро. Авторът вече години наред живее в провинцията, избягвайки многобройни фенове, журналисти и критици. Незнайно защо. Твърди, че публицистичността му пречи, че го изнервя, че убива творчеството му. Отрича, че главният герой символизира него самия – всичко било съчинено…. Но никой не му вярва.

Сигурно се чудите от къде на къде заглавието е „МЪГЪЛЪТ в Ръжта“? Вярно, направих едно бързо сравнение с поредицата на Роулинг, но тривиалността далеч не се изчерпва с това. Видите ли, преди 1-2 дена в час по английски имахме контролно (ах, тая дума от колко време не съм я писал/изговарял!!! Все quiz, test, quiz, test.. и от време на време – quest) върху първите 6 глави от „Спасителят в Ръжта“, за която не бях подготвен. Бях прочел само първите 3 глави, но реших да не оставя нито един въпрос без отговор.. за това импровизирах. Как? Вижте сами..

14/40 не е лоша оценка. Опа, излъгах. Да, знам че ръкописът ми е под всякаква критика, но моливът ми бе адски тъп (в буквалния смисъл на израза) пък и бях под напрежение. Забележете, на колко малко от въпросите съм дал верен отговор. Всичко се започна с брадата на Дъмбълдор, мдам..

Ах в цъфналата ръж, ах в цъфналата ръж, как да кажеш “Къш”? Е, леко в стил Робърт Бърнс, но нали главният герой се кипри с червена шапчица? Което ми напомня, че аз самият бях Кумчо Вълчо във въпросната пиеска. Ех, детска градино моя..
Ауууу от глад умирам..