Архив за категорията 'Поезия'

От Самурайския меч до Изкуствения Интелект

януари 18, 2007

И ето, че най-накрая се реших да напиша за тази моя прищявка, за тази моя мечта, дори фикс идея…
Винаги съм искал да посетя Страната на Изгряващото Слънце! Винаги.. от както се помня и винаги ще искам да се полюбувам поне за малко на това райско кътче. Ако можех да избера в коя държава да се преродя, щях да посоча Япония. Причините са много. Всъщност, те са безброй и ще ми отнеме цяла вечност, за да изброя, за това ще се спра на най-важните.

Но защо Япония? Защо не Китай, Корея или някоя друга азиатска държава? Защо точно този пренаселен остров с еднакво изглеждащи хорица, живеещи върху земетръсна земя и вода, раждаща цунамита? И аз не знам.. Не, излъгах ви. Всъщност знам, но съм сигурен, че няма да ме разберете.. И все пак.. и все пак.. нека опитам!

Говорим за държавата с един от най-старите и кратки национални химнове. Дори химнът им – Kimi ga yo е уникален по свой собствен начин.. Камъка, създаден от камъчета.. Мелодията!!! Кратко, максимално просто, а същевремено толкова красиво и опияняващо!

Може да се каже, че почти всичко от тази островна държава ми харесва. В момента не мога да се сетя за нещо, което да ме е разочаровало, с изключение на няколко перверзии, които не ще споделя. За сега. Причините, както вече казах са много. Японския фолклор (използвам думата „фолклор“, защото японците все още вярват в много от нещата и за това определението „митология“ е… леко неподходящо), тяхната култура, обичаи, уникалности, и така.. Като се започне с небезизвестните и любими..

…японски чаени церемонии, кимоната, бойните изкуства, нестандартните и екзотични ястия, сакето, катаната, шурикените, кусари-гамата, манрики-гусарито, пътят на самурая, нинджите, оризът, ками-боговете и духовете, всички дребни ритуали, суеверия и поверия, легендите, мистерията, храмовете, реликвите, тори портите, красивите езера, грижовно кастрените бонзай дървета, внимателно подбраните речни камъни, тревистите вълнички, розовите вишни, музиката, икебаната, оригамитата, Хирошима и Нагасаки, Токио, Киото, императори и самураи, мангата и анимето, роботиката, електроуредите, земетресенията, цунамитата, вулканите, канджи йероглифите, сладкият английски акцент, хайку тристишията, кабуки представленията, гейшите, сушито, уасабито, раменът, дори класовете по аеробика по залесените покриви на небостъргачите.. Всичко, всичко, всичко..

За разлика от повечето държави, Япония е страна с обичаи. Едно е да историите да се предават от уста на уста, друго е в тях все още да мъждука онази искра, която да им дава живот, подобно на мъзгата във вените на вишната. Това е държава, която въпреки влиянието на Запада, въпреки стотиците чужди инвеститори все още пази своите идеали.

Никога не съм бил в Япония, за да потвърдя този факт, но съм сигурен в това! Това е място, в което приказките и поверията се вплитат в модерното ежедневие, където самурайският меч все още блести, макар и слабо наред с армията от роботи. Speaking of which, ако не познавате симпатичното синьо роботче (Tachikoma) то задължително си дръпнете всички епизоди на Ghost in the Shell!

Със сигурност много от вас ми се чудят на акъла. Знам, че много хора незнайно защо се боят от азиатската култура и азиатците като цяло, а други просто не се интересуват от тази цивилизация.. Но за мен японците са нещо прекалено чаровно, нещо прекалено примамливо. Японският език също ме влече, дори ми е малко по-интересен от латинския, защото чрез аниметата и приятели имам възможност да го чуя в разговорна реч. Нещо повече – готов съм да го науча ако ще да отида в Япония само за месец! Мисля, че ще си струва. Знам, че едва ли ще успея да го науча на нивото, на което знам английски, и хич не се и надявам, че имам шанс да пребивавам в Япония. Наясно съм, че градовете всъщност са много активни и под напрежение. Японският е труден език, а писмеността е още по-коварна, но за мен това е поредното предизвикателство… И хич не смятайте, да ми баете на главата с изречения от сорта на „Ама то тоя език се говори само в Япония и няма как да го практикуваш!“ Вярно е. Е и? Да не би в училище всеки да учи италиански и/или френски с ясната цел да замине за съответната държава? НЕ! Точка по въпроса.

И още нещо… Япония загива.
Не в буквалния смисъл на изречението, за щастие. Малко по малко средностатистическият японец става все по-модерен и по-модерен, забравяйки своите корени, своя фолклор. Внасянето на западна култура в Япония разяжда нейната уникална и екзотична култура и ако всичко продължава по този начин… до 10-20 години Япония ще бъде с главата надолу. Въпреки своята красота, в моите очи, Страната на Изгряващото Слънце залязва и за това се моля да я видя, преди да заглъхне съвсем. Тази въздълга статия обяснява как, къде, кога и защо японците се обезличават до такава степен, че се превръщат Nihonjin-banare – de-Japanized. Забележете – статията е посветена на Аниме жанра, но обхваща толкова много аскпекти от живота на средностатистическия японец. Когато за пръв път прочетох „More Animated Than Life“ на Сато Кенджи едва не се разплаках. Стана ми тъжно, заради японците и тяхното обезличаване и себеподценяване. Някак си… нелогично е една хилядолетна империя да коленичи пред когото и да е било, камо ли пък да подръжава на своите идоли до такава степен, че да превръща героите от японските анимации в европеидни, бледолики същества.. Гадно е, наистина е гадно.

„With their sharp-featured faces and long-limbed bodies, Westerners (read Caucasians) are physically suited to the movie screen; everyone looks almost too beautiful, down to the minor characters . . . . Japanese are just the opposite. Even people who appear delicately beautiful in person look round and dumpy and totally unstylish on camera. The reason many people today say they dislike the „ugliness “ of Japanese films — content notwithstanding — is that the looks of Japanese screen actors put domestic films at a crucial disadvantage. Period pieces at least allow one to cover up these failings with elaborate costumes. But when they take off their clothes for bedroom scenes, even the most glamorous Japanese actors and actresses look hopelessly unattractive — which is why you can’t pay me to watch Japanese porn.“ – Нагасава Сецу, 1983, Don’t Look Now

Малко по малко Япония се превръща в Гърция, където Зевс, Атина и Херкулес са само част от митологията на една бивша, велика държава. :(
И като споменах аниме, няма как да не изкажа своите адмирации към този жанр. През последните 2-3 години, анимето е основното нещо, което гледам. Като се започне от Ghost in the Shell, One Piece, Naruto, Airmaster, Mushi-shi и Death Note до филмите Princess Mononoke (もののけ姫 Mononoke Hime), Naruto филмите, Spirited Away и други.

The first cold shower;
even the monkey seems to want
a little coat of straw. – Bashō

Най-срамния ден в историята на човечеството – 人間宣言:
Приятелите ми ме знаят като History freak. Обожавам световната история, но предпочитам по-античните времена, пред модерните. По-интересни са ми! Но това също е без значение. Важно е да спомена, че за мен най-срамният и гнусен момент в историята на човечеството и най-вече най-бруталното и нехуманно деяние на Съединените Американски Щати е насилването на Хирохито (1901-1989), или Император Шова да се отрече от божествения си, императорски произход и подлагайки на съмнение своята и тази на дедите му връзка с Аматерасу (Богинята Слънце), чрез подписването на Ningen-Sengen (人間宣言)! Следното е of great importance!

朕ト爾等國民トノ間ノ紐帯ハ、終始相互ノ信頼ト敬愛トニ依リテ結バレ、單ナル神話ト傳説トニ依リテ生ゼルモノニ非ズ。天皇ヲ以テ現御神トシ、且日本國民ヲ以テ他ノ民族ニ優越セル民族ニシテ、延テ世界ヲ支配スベキ運命ヲ有ストノ架空ナル觀念ニ基クモノニモ非ズ。
The ties between Us and Our people have always stood upon mutual trust and affection and do not depend upon mere legends and myths. They are not predicated on the false conception that the Emperor is divine, and that the Japanese people are superior to other races and fated to rule the world.
Взаимоотношенията между Нас и Нашите хора е била винаги базирана върху взаимно доверие и привързаност и не зависи от прости легенди, и митове. Те не са наложени от грешната представа, че Императорът е божествен и че Японските хора са по-висши от другите раси, и предопределени да владеят света.

Решил съм това лято, или другото, или по-другото живот и здраве, ако не ми пресече черна котка пътя да замина за Япония. Местния колеж предлага 5 седмици учение в Киото. Без значение колко струва цялата екскурзия- ако ще цунамита да е имало наскоро или пък някакво рекордно земетресение да ги е разтърсило, Япония.. here I come! Само да съм жив и здрав и да печеля пари с подобаващо темпо, пък дупе да ми е яко. И просто като си помисля, че имам и най-малката вероятност да попадна в този рай, на края на света (буквално!)…. shivers down my spine!

Най-красивия микроб

ноември 6, 2006

Природата е нещо…
Тя е величествена и уникална. Не може да бъде описана нито с думи, нито с пиктограми. Всъщност, нищо и никой не е в състояние да го стори. Можеш да дадеш форма на вълните, цвят на пламъка, свистенето на вятъра и релеф на земята, но няма как да ги опишеш като едно цяло, да ги смачкаш, да им дадеш постоянен вид, сякаш са от глина. Природата е красива и естествена по неестесвен начин. А може би е неестесвена по естествен начин? Кой знае.. Тя е като скулптура – без значение от къде я наблюдаваш, няма как да я видиш цялата. Толкова мистериозна, толкова перфектна. От Ледената епоха до Ерата на Глобалното Затопляне човекът непрестанно се опитва да улови есенцията на природата в своите творения. Някои успяват, а други не. Уви, ни песен, разказ, есе или хайку са в състояние да се справят с тази непосилна задача.

В моменти като този в главата ми звучи „Сълзата“ на Лорд Байрон. Е, звучи не е най-правилната дума. Може би КЪНТИ е по-подходяща в случая. Ммм.. не. Май в главата ми КЪНТИ – Peter Gabriel – The Rhythm of the Heart. Обезателно!

Наистина е трудно да се улови красотата на природата. Е, днес (даже още вчера) се натъкнах на една поредица, която ме възхити. Този шедьовър, това произведение на изкуството е самата природа. Гори, долини, поля, низини, реки, морета, заснежени планини и дори невидимите аспекти на майката Природа са изобразени със завидна точност. Поне до колкото позволява самият жанр… Става дума за Mushi-shi – едно уникално само по себе си аниме, което за жалост може да се похвали само с 26 епизода. Няма да се впускам в пикантни подробности относно художниците, музиката, режисьорите и всички останали хора зад кулисите. Да ви кажа честно, те не ме интересуват. Оценявам труда им, завиждам им и ако разбера, че са наблизо с удоволствие ще ги посетя и ще им кажа една-две добри думи, защото го заслужават. Същото направих и със Салваторе - не съм някакъв умопобъркан фен, но с кеф си поговорих с него, даже взех автографи. Аз си мисля, че е достатъчно да разбера авторовото произведение, за да се докопам до най-съкровената част от характера му. Както и да е.. Ако искате малко повече информация относно анимето, Амелия е написала една превъзходна статия относно този шедьовър. И тя не е намерила думи, за да опише анимето като цяло. Аз дори няма да се опитам.. Знам, че не мога. Щафетата прехвърлям на вас, посетителите на този блог. Ако искате да се насладите на няколко часа първокласно аниме, то не се бавете и го изтеглете. Повярвайте ми, струва си… и го казвам без дори да съм довършил 6тия епизод. Когато хваля нещо и то сляпо, значи съм сигурен, че ще се хареса на почти всички. Залагам мижавата си репутация, че Mushi-shi ще ви хареса. Добро впечатление прави самият стил на анимето – героите приличат на нормални човешки същества (тоест нямат розови или сини коси, с които да си режат хляба.. е има и изключения де… :D). Музиката е убийствена, сюжетът е неангажиращ, самостоятелен и пленяващ, а природните картини… къртят мифки.

Speaking of which.. Chant може спокойно да се похвали с последното си музикално изпълнение, наречено Feng Ju Li [klik on da link to here it].

Една приказка за морски цветя, водни лилии и езера.

На мен ми харесва, дано и на вас ви хареса. Сигурен съм, че Chant ще оцени вашето мнение.. Бие малко на японско.
Btw, винаги съм искал да отида в Япония (държавата с най-стар актуален химн). Покрай множеството филми, истории, легенди и снимки съм останал с впечатление, че природата там е сто пъти по-красива от тукашната (‘ем американската, ‘ем европейската). Хората си се грижат за растенията и то просто защото трябва да го правят, а не отбиват номера с няколко елхички и тополи покрай магистралите, за да пречупят въздуха.

Рамо до рамо с Великан : Аз и Салваторе

ноември 4, 2006

Е, жената, която ме снима със Салваторе най-накрая ми даде снимката. Оказа се, че не приличам на Покемон (поне не мога да се оприлича с тези, които знам.. а те са доста), което е добре, I guess? За нещастие при пригтовянето на снимката някой от „фотографите“ е решил да си остави ръцете (буквално) върху снимката. Тъй че не си струва да се чудите какви са тия бели отпечатъци и драсконити в горния ляв ъгъл. Не съм виновен, не гледайте мен! Та така.. завиждайте. Мухахаха…

Me and Salvatore

Музика на душата : Червената Цигулка

ноември 2, 2006

Червената цигулка (1998)
Le Violon rouge, Die Rote Geige, Il Violino Rosso, El Violín Rojo

An instrument of passion.
A shocking secret.
An extraordinary journey.

Това е филм за човешкото нещастие, злобата, похотливостта и любовта. Екранизация на човешката душа, символ на едно от изкуствата. Филм за гения, филм за музиката като сложен начин за изразяване на още по-сложни чувства.

Печеният глиган сред море от амброзия.

Всичко започва с един търг, в който се наддава за последната цигулна на Николо Бускоти. Нещо повече, тя е неговият шедьовър и подарък за неговия нероден син. Това е цигулка перфектна във всяко едно отношение, зад чиято кървавочервена фасада се крият цели 300 години спираща дъха история. Пригответе се едно пътешествие по вода и суша много по-бързо от самия звук. За 300 години тази цигулка попада в ръцете на невръстен гений със слабо сърце, няколко цигански рода, похотлив английски цигулар и момиче от комунистически Китай. Всеки от тях цени Червената цигулка адски много и допринася за нейната странна красота. Поколения по-късно тези, които наддават за този съвършен инструмент не са просто колекционери, а далечни роднини или почитатели на тези, имали щастието да свирят на въпросната цигулка. „Червената цигулка“ е филм за романтиците, за тези, ценящи малките неща и в него (за щастие!) няма безумен екшън, престрелки и гонки с коли. Няма как да опиша този филм с думи. Изтеглете си го от някъде и го вижте, защото си струва. Уверявам ви, че все някоя сцена ще ви стане драга на сърцето.

Музика на душата

Върху рамената на Великан : Очи в очи с Р. А. Салваторе!

октомври 27, 2006

Foldraevals uss ssrig’luinen ulu kyorl l’ solen d’ ukt sea’an.

Седми час. Английски. Обичайното бръщолевене, обичайната скука…. До момента, в който учителят ми съобщава, че на 25ти октомври в близката книжарница ще гостува не кой да е, а самият Р. А. Салваторе! Ей ви и дефиниция на думата „късметлия„! ;)

Е, не се надявах на подобно чудо, но ето че се случи! Срещнах се с един от любимите си автори и то почти без да искам.

L’ verve z’hind delmah.

Р. А. Салваторе в момента е на национално турне из страната (визирам САЩ, за незнаещите), което започна на 24ти Октомври и ще завърши в края на месеца. Турнето е по случая на новата книга, която излезе едва вчера – Road of the Patriarch. В нея се разказва най-вече за „лошите“ персонажи от поредицата за Дризт, а именно Артемис Ентрери – пълната противоположност на многоуважавания Дризт До’Урден и Джарлаксъл – мистериозния мрачен елф (aka drow) и елитен „предан“ наемник. Струва си всеки пукнат цент!

Предишните две книги са, както следва – Servant of the Shard и Promise of the Witch-King. Тъй като Салваторе говореше в продължение на час и половина (в началото за творбите му като цяло, бъдещите му планове, филми и игри по поредицата, а след това отговаряше на въпроси от публиката) няма как да обърна внимание на всеки аспект от срещата ми с него. Ще кажа само няколко по-важни неща..

Harl’il’cik p’los ukta, sha-rasa p’los ukt llanath lu’ satiir ukt zhennu athiyk, whol uk zhah l’ vaen linthar!

Първото е, че Салваторе е изумителен човек. В началото ми се стори, че казва „Дрицт“, вместо „Дризт“ и се стреснах лееееко.. На външен вид няма как да познаете, че това всъшност е ТОЙ – легендарният, епичният Салваторе. Най-обикновен американец. Не носеше някакви особени дрехи – джинси, нормална блуза. Нормален, нормален човек. Носът му е леко крив и се оказа, че това е в следствие на дълги години бокс. Жена му също беше там – отново типична американка. Тъмна руса коса, делови вид, интелигентен поглед. И тя не носеше по-особени дрехи, което ми направи приятно впечатление. Поведението на Салваторе трябва да служи за пример на всяка една известна личност.

И така.. без повече излишни церемонии нека разкрия някои от бъдещите планове на Салваторе.

1. Игра по поредицата

Веднъж телефонът звъннал и Салваторе вдигнал слушалката. За негова изненада от другата слушалка се чул гласът на самия Кърт Шилинг (цъкнете на картинката за бонус) от Red Sox (White Sox са чикагски отбор) – един от най-известните бейзболисти в историята на спорта. Въпросният Шилинг решил да създаде своя компания за компютърни игри и решил да покани Салваторе. Е, героят в тази история не устоял на изкушението* и естествено се съгласил.

Салваторе е твърдо решен да пресъздаде книгите под формата на компютърна игра и вярва, че бъдещето на фентъзи литературата като цяло е в компютърните игри. На няколко места се споменаваше, че играта може да е MMORPG, но и това не е сигурно. Лошата новина е, че Салваторе каза, че подобна игра ще отнеме най-малко 3-4 години докато бъде завършена. Споменаха се и игрите Everquest, Baldur’s Gate, Neverwinter Nights и други. Оказа се, че това са едни от любимите игри на автора, както и на господина ми по английски, който освен пътешественик (преподавал е в Кения и Турция за по 1 година) се оказа и фен на Dungeons and Dragons (Имал Priest, изповядващ Исляма, който се опитвал да конвертне орки към своята религия. Почти успял с един полу-орк.) . Идеше реч и за книгите, написани по дадена компютърна игра и най-вече за една от книгите по Everquest, на която Салваторе бил редактор. Явно подобни книги се популяризират както подобава и нямат успех на пазара. За да успеят, казва Робърт, още при регистрацията на играта трябва да има един голям бутон, който да привлича играча. Чрез прочитането на дадена книга, копувачът успява да вникне в света по-бързо и по-лесно и изпитва много повече удоволствие докато играе. Има нещо вярно в тия думи, но дали това е перфектното решение.. :)

Следващото турне на Салваторе ще бъде в Италия.

Докато подписваше книгите ми, легендарният автор сподели няколко неща с мен. Ето и някои от нещата, които си казахме, докато Великият подписваше книгите ми.

Салваторе : Имаш интересно име, не като моето – Боб.
Аз : Не е вярно, а и вие поне сте известен, докато аз не съм.
Салваторе : Имаш време да станеш известен.
Аз : Вярно, но едва ли..
Салваторе : А искаш ли?
Аз : Естествено, че искам да бъда известен.
Салваторе : Внимавай какво си пожелаваш..

Щом разбра, че съм от България, Салваторе се усмихна и каза, че винаги е искал да отиде там, дори негови колеги и редактори ни посетили неотдавна. Дори бил спечелил някаква българска награда, което го изумило. Освен България, Салваторе изяви желание да посети изобщо цяла Източна Европа и Русия. Аз го уверих, че в тези държави има много негови фенове. То си е така, де.

Vel’drav l’ vaen drathir zhah luth phor l’ vaen elemmiire d’ kre’tan

2. Филм по поредицата
Салваторе ни увери многократно, че филм за Дризт със сигурност ще има. За жалост той няма никакъв контрол над нещата и нито може да каже със сигурност върху кое заглавие ще бъде екранизацията, нито нищо.. Според него „Servant of the Shard“ и „Homeland“ ще бъдат най-подходящи за големи екран. Салваторе дори наблегна на „Homeland“, уверявайки режисьорите-мераклии, че филмът няма да се нуждае от почти никакво осветление. :D :D :D По време на срещата Салваторе се шегуваше многократно с публиката. Повечето шеги бяха свързани с компютърни игри и DnD. Салваторе играл Baldur’s Gate и се шокирал, когато забелязал един мрачен елф с два ятагана. Атакувал го, защото знаел какви артефакти може да пусне (Все пак Дризт До’Урден е негово творение!), но не успял да го убие. :P Е, това е то да си известен.

3. Hodgepodge
Салваторе вече е завършил следващата книга и в момента ръкописът (хех, едва ли) е в ръцете на редакторите. Неофициалното заглавие е „The Orc King“, но забравих към коя серия ще да е. През цялото време авторът даваше съвети на бъдещите писатели – вярвайте в себе си, инстинкта си, и редакторите си, направете си схема преди да пишете, но не я следвайте слепешком. Направи ми впечатление, че Салваторе споменаваше адски много „The DemonWars Saga“ – много неща от тази поредица са му любими. Адски трудно е да се предаде всичко дума по дума. ;( Най-искрено съжалявам феновете на Салваторе, които нямат възможността да го видят на живо. Освен великолепен автор, той е адски забавен и леко особен събеседник – не всички автори са като него. Ако не сте чели неговите творби, съветвам ви да го направите колкото се може по-бързо. А ако не сте фенове на фентъзи жанра, то неговите книги със сигурност ще ви накарат да се влюбите в този литературен стил. Не гарантирам, но обещавам.

Аз иначе се сдобих с подписано копие (твърди корици) на „Road of the Patriarch“ и „The Lone Drow„. Моят най-добър приятел, Светлият Лорд също получава подписан „Road of the Patriarch“, защото го заслужава. Той също е късметлия, понеже получи колета (най-накрая), който му пратих преди повече от 2 месеца.

5. The Legacy of the Drow
Светлият ме помоли да добавя следното нещо. Та, докато разписваше книгите, Салваторе написа по едно изречение на всяка книга. Не знам дали това са цитати от дадена книга или просто му идват от вътре.

Та, на моя „Road of the Patriarch“ Салваторе написа „Entreri looks into a mirror. „, а на „The Lone Drow“ – „What it is to be an elf!„. В книгата на Светлия пък пише „The long journey home.“, което на мен ми звучи адски носталгично. Напомня ми за родината.. и феновете на Салваторе, които не можаха да присъстват на това събитие.

Ако имате въпроси, питайте.

И btw.. Пътят към Митрал Хол е осеян с опасности..
____________________________________
1. Failed Charm check.


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.