История с продължение: Сатор

Така, това е началото на една инициатива в блога наПетьо, a.k.a. „Манджа с Грозде„. Позволявам си да дам линк към самата тема и да цитирам основните правила (тоест цялата тема :D):

Здравейте, блогъри от близо и далеч! Призовавам ви да се включите в мироприятие, което ще нарека с гръмкото име “История с продължение”.

Ето какво представлява то. Някои пише началото на история. После, ако друг човек реши (наложително е да се случи, при това бързо) може да я продължи както му сърце иска. Единствено трябва да напише като коментар, че си запазва ред. В своя блог копира написаното от предишния човек, дърпа една линия, като тази:

————————————–

..и след това пише своята част от разказа. В края само се споменава реда на блоговете, които са участвали в историята, за да може трети човек да я проследи. Хубаво е да има и връзки към съответния постинг със съответната част. Ако имате коментар по историята, моля направете го с удебелен шрифт като цитат, или като коментар.

Хайде! Ще е забавно. Кой има смелостта да започне пръв?

Отговор: АЗ! И ще помоля всеки, който смята, че има някакви творчески дарби да се включи, че ще дърпам виртуални уши! Не претендирам, че съм особено добър и ЗНАМ, че първият пост ще ви обърка, защото моят стил на писане е калпав. Има доста уликив самото писание, които някои хора може да не схванат веднагически, за това си позволявам да добавя това онова като разшиерине след самото писание.. и така, ето го началото на „История с продължение“

Като Гладиатор.
Така се чувствах в онзи мрачен, януарски ден. Снегът гниеше в обвивките на наскоро посипаната сол, а паветата бяха покрити със снежна тиня.
Спомням си, че не беше студено, а по-скоро хладно. Към -20 по Целзий, ако не ме лъжеха кокалите, с възможност за градушка. На вън виеше онзи усоен вятър – като лавина от вековен шепот. Всеки го чува рано или късно, но никой не го оценява – все пак е вятър. Винаги съм се чудел на хорските разбирания и все не мога да разбера защо дъгата се тачи повече от добре звучащия вятър? За него всяка ниша, дори мишите дупки са част от инструмента и за разлика от флейтата, през него може да се свири от всевъзможни посоки. Понякога мелодията едвам откъсва цветовете на вишната, друг път изкоренява цялата фиданка или я осакатява во веки. Знаете за какво говоря.
Солта под подкованите ми ботуши скърцаше неприятно все едно беше пясък и цялото това усещане превръщаше кръглия площад „Сатор“ в един малък Колизеум. Моят Колизеум.

Солт сити, остров Калифорния. Годината е 2098.
Две години преди началото на новия век, човек няма как да не потъне в спомени.. Затварям очи, ушите заглъхват, а вятърът замира… Спомените ми са черно бели, от време на време наситени с цветни експлозии, конфети, свещички и брокат. И прах. И пепел. И сълзи. Отново потъвам в спомени.. Винаги съм живял до морета и океани, но така и не се научих да плувам. И кръв. Реалността ме ощипва по бузата и изплувам на повърхността.
Очите ми бавно фокусират една от къщите, имали нещастието да бъдат построени в близост до „Сатор“. Ако някой реши да опише къщата пред мен с един от стиховете на Ран Босилек, ще спечели наградата за най-остроумен сарказъм.
Влизам в съборетината до мен и прекарвам няколко дълги минути в търсене на своята самоличност. Тук някъде трябва да е.
Ръцете ми най-накрая докопват нещо друго освен мазните дрипи и отломки, но продължават да търсят, след като опашката на неотдавна умрелият плъх не се оказва кожена подвързия. Е, не се случва за първи път. Най-накрая намирам това от което се нуждая. Паспортът се оказва запазен, с дребни драскотини и следи от зъбите на проклетия плъх.
Казах ви, че търся своята самоличност, нали? Понякога нещата са по-буквални от колкото ни се иска, а и понякога човек трябва да преоткрие себе си. Моят начин за преоткриване е следния: Скрий паспорта и след десет години се върни на същото място с надеждата да си възвърнеш самоличността. С трепет разлиствам пожълтелите страници и се вглеждам в снимката, а след това в едно от строшените огледала. Чувствам се като герой на Уайлд пред своя портрет.
И тези десет години не успяха да ме променят.. поне външно. Вътрешно обаче се меня през ден, но учените все още не са открили лек за този вид състаряване.
На първата страница се вижда само снимката, защото всичко друго е покрито с черно тиксо. От време на време махам тиксото и проверявам дали си помня името и датата на раждане. Е, несъзнателно се състарих с една година, но ми е простено. Все пак съм сто години.

Име: Дориан Грей
Дата на раждане: 26 Април, 1998″

1. Обърнете внимание на градчето. Солт Сити (Salt City) няма нищо общо със столицата на Юта. Важното е споменаването на остров Калифорния. Ако сте запознати с географията на съответния щат ще знаете, как Калифорния потъва малко по малко след всяко земетресение.
2. Ран Босилек. Иде реч за „Малка, спретната къщурка“. ; )
3. Уайлд, Оскар Уайлд. Написал романа „Портрета на Дориан Грей“. Героят в този разказ се нарича Дориан Грей.
4. Героят е на сто години и през последните 10 години не се е променил външно. За това ще говоря по-нататъка.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: