Липсваш ми, да знаеш. Искам да се върна, да съм близо до теб – поне за малко. Копнея да съм в прегръдките ти, да си поплача далеч от всичко чуждо…
А ти искаш ли ме обратно?
Бях си внушил, че спомените не си заслужават усилието и копнежа, защото беше практично, че моите чувства са по-важни от милото и драгото..  защото беше ефикасно. От цялата тая практичност и ефикасност съм се самозабравил и заблудил.

Изгорих всички мостове, които ме дърпаха към теб. Собственоръчно драснах клечката и дори не се обърнах да се насладя на последните ни мигове заедно. Не исках да ме заболи.
О, а мен ме боли толкова много. От както се разделихме с горчив вкус в устата наблюдавах останките от това, което беше и би било..
Сега седя на другия бряг до океан от сълзи, мъчейки се да събера парченцата от моста. Момчето, което говори с морето.. аз ли бях тогава?

Липсваш ми, Българийо.

А всичко започна толкова.. невинно.
Събрахме се с компанията след като изпратихме едни познати които си загубиха работата (това май се случва на всекиго тия дни..). Решихме да полеем края на една ера, защото без тях нямаше да е същото и в началото беше много неловко, защото се държахме сякаш се бяхме завърнали от някакво проклето погребение.
Както винаги, преди запой се отбихме в магазина с фалшиви лични карти, намачкани банкноти и очи изпълнени с копнеж.
Автоматичните врати се затвориха след нас и в черната торбичка ни чакаше бутилка Смирноф Малина, прилична бутилка текила, някаква друга измишльотина и кутийка бадеми. Текилата беше по мое желание защото след кратко подпитване се оказа, че никой от нас не бе близвал мексиканската отрова.
По пътя ми се отщя да се напивам и се опитах да се въздържа – стомахът ми се оплакваше от нещо.
Една малка бутилка Смирноф, няколко коктейлчета, една текилка по-късно и аз се бях усамотил в единия край на дивана съсредоточено хрупайки бадеми. Останалите ми се подиграваха на ядките, но след текилата им се прииска да отбият вкуса и бадемите обиколиха стаята. Всички се кикотеха на простотиите по екрана, на простотиите, които си разправяхме и на просташкия смях, който изпълваше мазето. Изобщо.. простотията цареше надлъж и нашир а ние бяхме нейните кротки роби.
На мен не ми е нужен алкохол, за да се забавлявам. Аз съм от тези, които се заразяват лесно от празничното настроение и без да се тровя прекалено много пак съм си най-гръмогласния и най-невменяемия. Абе аз съм изобщо по-по-най.
След кратко тършуване се оказа, че от новогодишното парти бяха останали няколко фойерверки и без много да му умуваме се отправихме към едно занемарено игрище до един резервоар. С бутилка в ръка. Защото, видите ли, алкохол + огън + експлозиви = разумна идея.
За протокола, шофьорът ни беше само на една чашка! Не сме безотговорни.

Навън се беше смрачило и фойерверките се изпариха мигновено, даже предизвикахме един миниатюрен пожар, който се изгаси преди да се превърне в нещо сериозно. Приятелът ми, Нолън, който беше подпийнал си събу маратонките и отпраши нанякъде в пълен спринт и ние, с всичкия си акъл, го последвахме през треволяци, шубраци и трънаци (аз бях с обувки в ръка).

Вървяхме след него, защото нямахме сили да го гоним. Колко дълго вървяхме и за какво си говорихме по пътя не помня, защото аз бях решил, че тишината трябва да бъде прекъсната от български народни песни. Колкото по-бавни и по-тъжни бяха, толкова по-добре. Та аз вървях най-отпред и си мънках под носа стих след стих, куплет след куплет, прекалено замаян и пийнал, за да си спомня точните думи. Явно мното сладко съм си тананикал, защото никой не ме скастри… или може би просто се опитваха да не ми обръщат внимание? ; ) В един забутан храсталак цъфтяха няколко стръкчета нарциси и аз с радост откъснах един. Приятелите ми се чудеха на сеира, но аз бях на седмото небе. По време на престоя си в САЩ това беше първия нарцис, който бях видял. В Бургас нарцисите по това време на годината бяха навсякъде и ароматът на жълтуркото ме върна години назад, когато все още бях невинен и непокварен.
След известно скитане се озовахме на покрива на някакъв паркинг в центъра на града. От ръба се виждаше железопътната линия.
Нолън седна на ръба (за ужас на всички около него), хвърли си маратонките и сподели, че обичал да стои на това място с боси крака, защото му помагало да мисли на спокойствие.

От време на време под нас минаваха заблудени групи – и те като нас пияни – и ние им викахме отгоре. „Господине, бялото не ви отива, опитайте да носите зелено следващия път“, „Don’t fear the Reaper„, ей такива ми ти работи.
Зъзнейки, на ръба на оня покрив, с боси крака и замаяна глава аз също почнах да мисля и след много мислене разбах какво ми беше криво на душата.
Българските песни, сдуханото ми поведение, радостта, която започнах да изпитвам отново комуникирайки със стари познати от България..
Беше повече от ясно, че нещо в мен копнееше да се завърне в България. От изневиделица в главата ми нахлуха гласовете и лицата на всички мои познати, на всички образи, с които си писах през годините и ми се прииска да ги видя, да се разходим, да си поговорим..
Преди седмица изведнъж ми домъчня и попитах майка дали би било възможно да пътувам до България това лято. Ей така, изведнъж, без да му мисля. Знаех какво ще ми отговори и въпреки това ми стана много… болно.

Когато споделих с Нолън какво ми беше на ума той се усмихна, потупа ме приятелки по гърба и ми каза следното: „Аз съм тук. Ти си ми един от най-добрите приятели, не се притеснявай.“ Знам, че звучи много… глуповато и като на филмите, но думите му ми подействаха и аз се усмихнах за пръв път от дни.
Когато му казах, че адски много искам да си отида в апартамента в България и че нямам достатъчно пари за билет, Нолън ми каза, че винаги е искал да напусне САЩ за известно време и че е трупал пари в случай, че му се отдаде подобна възможност. Не знам дали алкохолът говореше вместо него, но ми обеща, че ако всичко проработи ще ми помогне да си платя билета до България стига и той да дойде с мен. От там се почна едно разказване на истории, описване на вкусотиите по бургаското крайбрежие, на забележителностите..
Ако някой друг ми беше вкарал подобна муха в главата до сега щях да съм се отказал, но Нолън е от хорицата с малко думи, които не дават празни обещания.

Дай Боже всичко да се сбъдне и да успея да се завърна, защото таз страна ми омръзна..

Става въпрос за песента Tais Toi Mon Cœur на френската група Dionysos, за която преди не бях чувал. Песента е част от техния албум La mécanique du cœur, описващ една тъжна, но трогателна история. Когато я чух за пръв път не обърнах внимание на песента като цяло, понеже най-голямо (първоначално) впечатление ми направи клипът, който я придружаваше.
Представям ви Жак – момчето с куковичи часовник вместо сърце..

Личеше си, че хората са се постарали в направата на клипа: множество зъбчати джуджурии и колелца в стил steampunk, очарователни марионетки а ла „The Corpse Bride“ (приликите са очебодни) и изобщо все неща, които радват сърцето и душата.. Обожавам клипчето и това е! На второ прослушване ми стана ясно, че текстът е тъжен, но бе на напълно непознат за мен език, което по принцип не ми пречи (Та аз слушам песни на всевъзможни езици!), но в случая песента бе на… френски. А аз, както знаете не съм върл франкофон и толкоз.. но нека не се отклонявам от темата. Много ми харесва струнния инструмент който се чува през цялото време. Не съм сигурен какво е, но със сигурност е нещо доста екзотично (и сигурно нещо, което съм чувал и преди, но не мога да назова) и се слива много поетично с гласа на вокала и Оливиа Руиз. В моменти като този ми се иска да бях взел френски вместо испански за да мога да разбера за какво иде реч в този албум (нищо, че някои песни са на английски). Може би част от чара на песента се крие именно във факта, че не разбирам за какво се пее в нея. Думите ще си останат една неразбираема за мен върволица, а смисълът на песента – сложен механизъм.

Превод… 
Млъкни мое сърце 
Превод: Bella

За мен е време да хвърля на боклука
моето дървено сърце,
а мозъкът ми обкован в звезди
да уволня.

Хайде, птици на моето тяло
затворете устите си, крещящи за страст.
Любовните сътресения в изобилие
никога не са ме вразумявали.

Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
О, млъкни мое сърце. Вече не те познавам.

Познавам само онзи, който се старае.
Ще си направя сърце от камък,
за да стана голямо момче,
такова, че да се гордееш с мен
и което може да носи отговорност.

Но когато някой ден се събудиш
с някоя глупава идея
и се разровиш в спомените и мечтите,
ще те захвърля на боклука на страстите.

Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
О, млъкни мое сърце. Вече не те познавам.

Имам пукнатини в обувките
Със сигурни удари моето каменно сърце
ми прави земетресения.

Млъкни мое сърце, ти си моето сърце.
Смятах, че си се самоунищожило
и че тя няма да си спомни за теб.
Всъщност не си заслужава
да се разбиеш ей така.
Пак ще я изплашиш.

Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
Млъкни мое сърце. Вече не те познавам.
Чуй ме. Вече не те познавам.
О, млъкни мое сърце, вече не те познавам.
Вече не те познавам.

„I would like the world to remember me as the guy who really enjoyed playing games and sharing his knowledge and his fun pastimes with everybody else.“

Отиде си един весел човек, който успя да превърне своето хоби в развлечение за мнозина и пося семената на една могъща индустрия, но най-вече хоби с традиция. Благодарение на него скуката бе заместена от един нов свят, в който тези с фантазия успяха да избягат от ежедневието и стреса. D&D успя да сбъдне мечтите на онези, които копнееха да размахат меч или рецитират древни магии, на онези които бленуваха да бъдат част от епични саги.

Този негов проект, тази игра с фигурки, зарчета и множество статистики бе само началото. Dungeons and Dragons вдъхнови мнозина. Без тази ролева игра кой знае дали автори като Р. А. Салваторе биха могли да създадат герои като Дризт До’Урден? Да не говорим за стотиците фентъзи романи и филми (и анимации ;D), които черпят вдъхновение от творбата на Гайкас! Аз самият се запознах с D&D по-късно от повечето фенове, но ако не беше Гайгакс и неговата гениална идея, светове като Ендивал (моята първа крачка в света на ролевите игри) и Forgotten Realms.

Покланям се пред теб, Гари Гайгакс (Говоря ти на „ти“, защото създателят на нещо толкова прекрасно няма как да не бъде мой приятел). Почивай в мир и дано си намериш дружинка из тия Седем Небеса, с която да играеш D&D во веки! И късмет когато re-roll-ваш!

Post Scriptum: Любимият комикс, The Order of the Stick също има какво да каже в чест на Гари Гайгакс. Просълзих се.. ;(

Post Post Scriptum: И комиксът Goblins има какво да каже в знак на траур.

Shift е една от онези игри, в които от вас се иска да докопате дръжката на вратата, за да преминете на следващото ниво. Тази семпла, черно-бяла (третия цвят се появява когато умрете) игра ме изненада със своите две измерения и възможността да обърнете всичко с главата надолу чрез натискането на един бутон (Shift). Буквално. Кратка и забавна, Shift е просто перфектна за вашата сутрешна, мозъчна гимнастика. Жалко само, че е наистина кратка. Но пък е оригинална, което е рядкост.

Не, не съм бунтовник, не съм анархист. Не бих могъл да пледирам, че разбирам от политика, камо ли пък че съм в крак със събитията, къкрещи в котела на българския парламент.
Аз съм един сравнително зрял, все още непълнолетен тийнейджър, който живее отвъд Океана и едва ли бих бил полезен на моята Родина с нещо повече от пасивност. Но знаете ли какво, драги блогъри, редовни посетители и случайни минувачи?

Аз знам кога да се вслушам в искрените думи на Човека…
И когато истината е толкова просто изложена и спретната, няма как да не реагирам. Не, от мен не се изисква да грабна оръжие, да шия знамена и измислям лозунги. Това, което се изискваше аз сторих.. И ако един българин, който живее в Щатите е готов да отдели 1 минута от своето свободно време, за една едиствена, макар и миниатюрна възможност да бъде чут… то и вие би трябвало да заделите поне миг за размисъл… И ако думите на този човек са вашите неизречени думи, то нека му позволим да говори вместо нас и нека разпространим словата му.